Резюме
Новата централа на ЕЦБ е символ на най-доброто, което Европа може да постигне в своето единство. Но тя същевременно ни напомня защо не можем никога повече да рискуваме да бъдем разделени.
Кризата подлага на изпитание европейското единство. Някои – като мнозина от протестиращите днес – смятат, че проблемът се състои в това, че Европа не прави достатъчно; други – като популистките партии, които възникват из цяла Европа – намират, че Европа прави прекалено много.
Решението не е в това да върнем назад интеграцията; не е и в това да храним неизпълними представи докъде трябва да стигне тя. Нужни са ни амбициозни цели и прагматични средства. Нужно е да съвместим икономиката на интеграцията, която се отнася до ефективността, с политиката на интеграцията, която се отнася до справедливостта. Образованието и обучението трябва да са част от реформата не по-малко от изграждането на по-гъвкави пазари и намаляването на бюрокрацията.
И колкото повече вземането на решения по икономически въпроси се измества на европейско равнище, толкова повече демокрация трябва да се пренесе в същата посока. Ето защо трябва да засилим институциите на истинска европейска демократична легитимност като Европейския парламент. Отказвайки се от малко формален суверенитет, хората ще спечелят реален суверенитет. Те ще овластят институции с отговорност за цялата еврозона, които са способни да разрешат неотложните проблеми с работните места и растежа. Така вотът им може да донесе повече промяна в техния живот, отколкото сега.
***
Уважаеми господин заместник министър-председател Ал-Вацир,
Уважаеми господин кмет Фелдман,
Уважаеми господин бивш председател на ЕЦБ, скъпи Жан Клод Трише,
Уважаеми сегашни и бивши членове на Управителния съвет,
Уважаема госпожо бивш кмет Рот,
Уважаеми господин почетен гражданин фон Мецлер,
Уважаеми господин председател на еврейската общност Корн,
Уважаеми господин наследник на архитектите на Гросмарктхале,
господин Елзесер,
Уважаеми господин Прикс – прочутият архитект на нашия нов дом,
Уважаеми госпожи и господа,
За мен е голямо удоволствие да посрещна днес всички Вас с добре дошли на откриването на новата централа на Европейската централна банка.
Построяването на нашия нов дом е проект на възрастта на самата ЕЦБ. Той започна през 1998 г. с търсенето на подходящо място. През 2001 г. то беше намерено – тук, в Гросмарктхале. Година по-късно бе обявен международен конкурс за архитектурен проект, който беше спечелен от Волф Прикс и неговия екип. През май 2010 г. бе положен основният камък и започнаха основните строителни работи. През това време много хора се трудиха неуморно, за да се превърне този проект в реалност. Някои от тях са сред присъстващите тук днес. Бих искал да благодаря на всички участници за грандиозното им усилие.
Еврото – нашата единна парична единица – се превърна в най-осезаемия символ на европейската интеграция, частица от Европа, достъпна и ценна за всеки един от нас. Тази сграда неизбежно ще стане известна като „домът на еврото“. Тя дава на ЕЦБ здрава основа да изпълнява мандата си да поддържа ценова стабилност за всички граждани на еврозоната.
В този смисъл сградата е символ на най-доброто, което Европа може да постигне в своето единство. Но тя е символ и на причината да не можем никога повече да рискуваме да бъдем разделени.
Днес сме изправени на мястото, където преди се намираше франкфуртската борса за плодове и зеленчуци – авангардна и функционална постройка от 20-те години на ХХ век, която до голяма степен е запазила облика си и е вградена в новото здание. В периода от 1941 г. до 1945 г. над 10 000 евреи от Франкфурт и околността са били депортирани от това място към концентрационните лагери. Изграден е мемориал откъм източната страна на сградата, за да напомня – на нас и на тези, които ще дойдат след нас – за дела, които не могат и не бива да бъдат никога забравени.
Една от главните поуки от тази мрачна глава на историята е въплътена в интегрираната, демократична и мирна Европа. Оттогава сме изминали дълъг път, но нищо от постигнатото не трябва да се приема за даденост.
Европейското единство е изложено на натиск. Хората преживяват много трудни времена. Неотдавнашно проучване на Евробарометър как се справят с кризата домакинствата в няколко държави показа, че всички респонденти са били засегнати от загуба на доход, а почти всички са споделили, че животът им се е влошил значително спрямо времето преди настъпването на кризата.
Като институция на ЕС, която изпълняваше важна роля през целия период на кризата, ЕЦБ се озова във фокуса на вниманието на разочарованите от това състояние на нещата. Това може би е несправедливо обвинение – действията ни бяха насочени именно към това да смекчим сътресенията, които икономиката понасяше. Но като централна банка на цялата еврозона ние трябва да се вслушваме много внимателно в мнението на всеки неин гражданин.
Има такива, които – като мнозина от протестиращите отвън днес – смятат, че проблемът се състои в това, че Европа не прави достатъчно. Те искат по-интегрирана Европа и повече финансова солидарност между народите.
Има и такива, които – като популистките партии, които възникват в цяла Европа – смятат, че Европа прави прекалено много. За тях решението е икономиките да придобият отново национален характер и да се върне икономическата независимост.
Разбирам мотивите на тези възгледи и защо хората искат да видят промяна. Истината обаче е, че нито едните, нито другите предлагат реално решение за ситуацията, пред която сме изправени днес.
Солидарността е от решаващо значение за европейската интеграция и е правилно, че държавите се подкрепяха взаимно по време на кризата. Но еврозоната не е политически съюз от вида, в който някои държави непрекъснато плащат вместо други.
Виждането винаги е било, че държавите трябва да могат да стоят на собствените си крака – че всяка от тях отговаря за своите политики. Това, че някои трябваше да преживеят труден период на корекции, беше преди всичко следствие от техни решения в миналото.
Все пак не е едно и също обаче да стоиш на собствените си крака и да бъдеш сам. Възстановяването на националния характер на икономиките също не е решение.
То не би променило основните икономически реалности, с които се сблъскват европейските държави – че сме застаряващо общество, което трябва да постига растеж предимно чрез повишаване на производителността. А и това не би донесло на гражданите повече икономическа сигурност. Няма държава в света, която да се радва на благоденствие и същевременно да не е засегната от глобализацията.
Всъщност процесът на единния пазар бе въведен именно защото поотделно европейските икономики не бяха в състояние да разкриват достатъчно работни места в един все по-отворен свят. Този процес от своя страна доведе до паричен съюз, защото – както показа кризата на механизма на обменните курсове в началото на 90-те години – държавите си дадоха сметка, че не може да се интегрират частично, а да се ползват от облаги в пълна степен. Финансовата криза и кризата с държавните дългове от 2008 г. насам само потвърди тази истина.
Ето защо отговорът не е в това да премахнем интеграцията. Не е и в това да храним непостижими мечти докъде трябва да стигне тя. Решението е да завършим нашия паричен съюз в областите, в които той може и трябва да бъде завършен. Нужни са ни амбициозни цели и прагматични средства.
Вече показахме как може да бъде постигнато това с механизмите за солидарност и стабилизиране, които бяха създадени през кризата. Банковият съюз също е забележително постижение. Сега трябва да напреднем в другите области, които са още незавършени, особено в икономическото и институционалното сближаване.
Разбирам все пак, че не можем да разглеждаме въпросите пред нашия Съюз само от чисто икономическа гледна точка. Макар че като цяло икономическата интеграция създава повече работни места и растеж, това не решава изцяло проблема, който поражда неудовлетворение от еврото и от ЕС. Има и проблем с разпределението – кой печели и кой губи от този процес?
Възможно е например по-голямата трудова мобилност между държавите да намали безработицата, но е възможно също да породи страхове, свързани с имиграцията, и несигурност за нискоквалифицираните работници. Отварянето на защитен преди сектор може да намали разходите на потребителите, но може също да постави под въпрос бъдещето на заетите в него граждани.
Ето защо, за да изградим трайно доверие в нашия Съюз, трябва тепърва да предприемем мерки за преодоляване на това напрежение – да съвместим икономиката на интеграцията, която се отнася до ефективността, с политиката на интеграцията, която се отнася до справедливостта.
Това е сложен проблем, но решението му се събира в една дума – умения.
И теоретичните изследвания, и опитът показват, че развитието на технологиите през последните години се опира на уменията. С други думи, производствените технологии са се променили по такъв начин, че квалифицираният труд има предимство пред неквалифицирания, като се е увеличила относителната им производителност и съответно относителното им търсене.
Ето защо придобиването на подходящи умения от работниците прави икономиката по-ефективна и създава нови възможности за работа. Освен това по този начин икономиката става по-справедлива, тъй като повече граждани могат да участват в тези възможности.
Затова образованието и обучението трябва да са част от реформата наред с изграждането на по-гъвкави пазари и намаляването на бюрокрацията.
Има обаче и друг аспект, в който трябва да се съвместят икономиката и политиката на интеграцията. Колкото повече вземането на решения по икономически въпроси се измества на европейско равнище, толкова повече демокрация трябва да се измести в същата посока.
Причината не е само в това, че в Европейския съюз демокрацията е основополагаща ценност. Причината е, че няма как да се определя политика без адекватна представителност и задължение за отчетност. Затова трябва да задълбочим едновременно икономическия и политическия си съюз. А това означава да засилим институциите на истинска европейска демократична легитимност като Европейския парламент.
Неизбежно е европейската демокрация да бъде различна. Възможно е гласоподавателите в дадена държава първоначално да се опасяват, че имат по-малко възможност да влияят върху решенията, отколкото сега. Но аз вярвам – и несъмнено така се случи в областта на паричната политика – че отказвайки се от известен формален суверенитет, хората ще спечелят ефективен суверенитет.
Те ще овластят институции с общоевропейска отговорност, които са способни да разрешат неотложните проблеми с работните места и растежа – и може би така техният вот всъщност ще донесе повече промяна в живота им, отколкото сега.
Вярвам, че по този начин можем да приобщим онези, които се чувстват оставени извън борда, включително много от протестиращите, събрали се тази седмица във Франкфурт, към процес на интеграция, който вече е донесъл толкова много ползи на три поколения европейци.
Позволете ми да завърша със следното.
Тази сграда е гордост за всички, които се трудиха, за да се превърне тя в действителност. Тя се откроява като забележителност на град Франкфурт. И дава на ЕЦБ впечатляващ нов дом, където тя да изпълнява мандата си.
Наред с това обаче тази сграда е могъщ символ на същността на европейската интеграция. Тя ни напомня откъде сме тръгнали и докъде сме стигнали. За ужасите, които могат да се случат, когато сме разделени, и за огромните стъпки напред, които можем да направим, когато работим заедно.
Затова нека не разваляме постигнатото. Да не изпитваме носталгия по миналото. Нека черпим от него, за да бъдем единни в настоящето – да построим завършен Съюз, който може да ни донесе нужната стабилност и благоденствие.
Ние като централна банка ще изпълним своя дял в този процес, осигурявайки стабилността на единната валута. Нашите общи пари са най-осезаемият символ на доверието ни един в друг. Както каза първият председател на ЕЦБ Вим Дуйзенберг при въвеждането на еврото преди повече от 16 години:
„Паричната единица е много повече от разменно средство... Паричната единица е и част от самоличността на хората. Тя отразява онова, което е общо между тях, сега и за в бъдеще.“
Благодаря Ви за вниманието.